Goodreads rating: 3,92
My reading experience: 2/5
Почти веднага след прочита на “Всички наши места” си закупих “Вселената на раменете ми” и мноооого, много време чакаше на рафта ми да я вдигна и да я прочета. Книжката се чете бързо и лесно, но въпреки това изобщо не е това, което си мислех, че ще е. Няма почти никакви стряскащи развиващи се действия, които да затормозят читателя. Всичко върви доста мудно, като ако не беше вдъхновяващия (донякъде) характер на Либи, най-вероятно нямаше да дочета книгата. Поредната история, в която красивото, известно в училище момче се влюбва в самотното, невзрачно момиче. Не казвам, че това не е възможно. Напротив, аз живо подкрепям идеята, че красотата е вътре в човека, а не отвън. Просто не малко сме чели за това и очаквах нещо повече от авторката като цяло. Начина на писане ми припомняше този на Джон Грийн, от когото също съм тотално разочарована след последната му книга. Или вече всички тези идеи са доста изтъркани, или просто този жанр вече не е за мен. Не знам кое от двете е и кое е за предпочитане, но предполагам ще разбера с другите подобни книги, които смятам да прочета през тази година, просто за да потвърдя едната от теориите си. Напоследък дори осъзнавам, че явно трябва повече да отбягвам много hype-натите книги, тъй като някои носят солидна доза разочарование. От началото на годината попадам все на книги, които не оставят никакъв отпечатък в мен и които малко или много ме разочароват. За 8 книги нито една ли не успя да ме спечели? А сега съм започнала да чета “Шестото клеймо” на Дан Браун, която беше в списъка ми “Книги, които ме е срам, че все още не съм прочела” с надеждата поне тази да ме накара да почувствам нещо по-различно от “Оф, защо?”. (Гледала съм “Ад” и знам, че е по моя вкус, но сега остава да видим и книгите дали ще са така). Дано “Краля на трилъра” да успее да ме спечели.
Та да продължа с "Вселената на раменете ми" - героите са недоразвити. Знаят се само общи неща за тях и нищо повече. Джак има прозопагнозия - неразличаване на човешки лица. Хората с тази болест не могат да запомнят и да различат дори лицето на най-близките си хора. Успяват единствено като се вглеждат в малките детайли и запомнят как изглежда косата им или очите им или по стила им на обличане, но най-вече по гласа и походката. През цялото време се държеше като пълен задник и нищо от действията му не ме караше да си помисля "Леле, колко сладко!" Единственото, което ми хареса в характера му беше държанието му към малкия му брат.
Либи е била известна като "Най-дебелата тийнейджърка в Америка". След внезапната смърт на майка си, тя се затваря вкъщи като намира утеха единствено в храната и четенето на любимата си книга. След като започва да има сериозни здравословни проблеми се налага да я изкарат от къщата с кран и да я лекуват. Тя се възстановява и загубва доста тегло, но си остава пълна. Решава да се завърне в училище като не спира постоянно да ни се припомня как е била най-дебелата тийнейджърка и тн. На всичкото отгоре се оплаква, че нейната дебела приятелка била говорела много за теглото си? Какво по...? Момичето, което не спира да говори за теглото си, се ядосва на приятелката си, която постоянно говори за теглото си??
Джак има идиоти за приятели, които измислят глупава игра с цел да засрами "дебеланите". Той естествено е първия, който се включва въпреки, че няма желание и в последствие съжалява за стореното. Естествено първо се хвърля на Либи на първия и учебен ден (доколкото си спомням) и тя го фрасва по муцуната. Двамата отиват при директорката и след като той и се извинява, те стават приятели, тя му помага с болестта му и постепенно се влюбват един в друг. И като казвам постепенно - няма почти нищо постепенно, всъщност става въпрос за няколко страници, но във тяхното време в книгата е "постепенно".
По-нататък в книгата си мислех, че ще има някаква развръзка, която ще ми скрие шапката, ала такава липсваше. Единственото беше, че той е криел от нея, че я е видял, когато за я изнасяли с кран от тях, поради невъзможността и да се движи.
Цялата им "любовна история" е доста простовата, двамата нямат никаква химия помежду си, да не коментираме как той има болест, заради която не може да разпознава лица, но изведнъж РАЗПОЗНАВА ЛИЦЕТО НА ЛИБИ. Тя е единствения човек на Земята, който той всъщност успява да види и да запомни! Дори не знам как е възможно това. Няма никаква информация за такава възможност изобщо да съшествува.
Да обобщим - това е поредната детска любовна история със зачекнати сериозни теми без никаква развръзка. И поредната, в която любовта очевидно оправя всичко. Дори сериозни болести. Просто се влюбете и всичките ви проблеми ще се оправят. Не ми хареса. Нямаше нищо уау в нея и честно казано смятам, че за мен беше загуба на време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар